По случай рождения ни ден, заменихме първоначалната ни идея за парти, с кампанията "Писмо в буркан". Поставихме буркани на 72 локации из центъра на София, в които се криеха авторки писма за истината. С тях искахме да подбудим откривателския елемент у хората, романтична нотка и да подтикнем нуждата им да правят добро и да споделят истината. За всички, които искаха да прочетат, но не откриха писмото из старите улички на София, го публикуваме тук. И за вас важи предизвикателството.
Здравей, скъпи читателю,
Сигурно се чудиш защо намираш това писмо в буркан, ей така оставено в града. Причината е, че си един от 72-мата специални човека, които са пуснали “духа от буркана”. Няма да ти изпълняваме 3 желания, но пък ще ти разкажем една приказка за истината.
---
Имало едно време един възрастен и много сърдечен пощальон на име - Панчо. Той разнасял всеки ден писмата на жителите на село Лютиброд. Винаги усмихнат им ги подавал, а пък те не винаги му отвръщали със същото. Особено, когато завирала, я някоя супа, я някакъв скандал. Панчо никога не проумявал защо хората понякога били толкова кисели, лицемерно любезни, все недоволни, като си имали къщи, семейства и храна на масата. Имало кой да ги обича, нали това е най-важното?
Той бродил по улиците вече 20 години, предавайки любовни истории, картички за рожден ден, бележки за колети от близките в чужбина и какво ли още не. Почти нищо не получавал насреща, клетият старец, че даже и една усмивка. Затова не приказвал много. Другите все искали да си говорят как е било в миналото, какво е времето, за политика, за проблеми. А той мечтаел да се вгледат в себе си, да дълбаят един в друг, да си разказват вдъхновяващи истории, да бъдат една по-голяма личност, когато общуват. Ама, не. Времето, та времето. Слънчево ли е? Ще вали ли? На колко години съм? Какво работя?
А за какво мечтая? Тишина…
С годините мълчанието се увеличавало, а с него и недоумението на Панчо защо хората са такива. Все намират оправдания, опитват се да бъдат други, примиряват се с неправдата, харесват си мързеливия живот, консуматорството и все бягат от щастието.
Един слънчев юлски ден, започнал, както всички останали, Панчо звъннал на звънеца на съседката Марѝ - възрастна женица, на около 80 години, която живеела сама от близо 16 години, мълчалива, скромна, тиха и завидно мъдра. Тя отворила с грейнали очи, сякаш го е чакала цяла година:
- Добро утро, Панчо! Как се чувстваш днес?
Той се изненадал, защото никой никога не му беше задавал така този въпрос, сякаш наистина иска да узнае как се чувства.
- Бих ти казал, че съм добре, Мари. Но всъщност се чувствам все по-самотно с годините. А ти как се чувстваш?
- Разбирам много добре какво изпитваш. Аз съм по-добре от всякога. Цял живот бях мълчалива, свенлива, избягвах да говоря с хората. Точно като теб. Искреността в мен винаги напираше да излезе, но все се страхувах, че другите няма да я разберат, затова предпочитах да не казвам нищо. Преди 2 дни ми казаха, че съм много болна и ми остават най-много 3 месеца живот. Тогава се замислих, че ако си бях отишла внезапно, всички истини, които живеят в душата ми, ще си отидат заедно с мен. И реших да кажа на всеки, който живее в нашето село, безбройните хубави неща, които забелязвам, че всеки прави ежедневно. За всички моменти и ситуации, които съм премълчала, а не е трябвало. Защото, Панчо, ние не си споделяме достатъчно хубавите неща, истините. Твърде често се критикуваме безпочвено, не си помагаме достатъчно. А той животът е да даваш, без да очакваш нищо в замяна.
Та, започвам от теб, Панчо - Благодаря за всички писма от децата ми, които ми донесе. Благодаря ти, че преди 16 години, когато почина съпругът ми, ми подари онези минзухари и за лалетата на 8-ми март, и за всяка една усмивка, сигурно са вече хиляди. Аз помня всяка една от тях и често те са ми оправяли деня, защото са били единствените, които съм получавала. Мисля, че си много умен и добър човек, на който му трябва просто малко повече смелост. Ако работата, темите, за които си говорят хората, безсмислието в ежедневието, те дразнят, промени ги. Отиди и говори с хората за смисъла на живота. Те говорят за времето, защото никой не говори с тях за живота и мечтите им. Освен писмо и усмивка, дай им и малко надежда. Ти го можеш, Панчо. И никога не е късно.
Очите на Панчо, грейнали като факли, изпълнени с надежда и той слушал с таква наслада и възхищение думите на Марѝ, че пуснал писмата на близката маса и я прегърнал силно. Това била първата им, но не и последната, прегръдка.
Панчо наблюдавал в следващите 2 месеца как Марѝ си говорила с всички, те я прегръщали, лицата им грейвали в усмивки, ходели ѝ на гости. А тя изглеждала по-щастлива и жива отвсякога.
На семейство Петкови тя споделила, че имат много умни и талантливи деца. Запалила по градинарството съседката Розмари. Рисувала заедно с децата на семейство Иванови. Дала пари на момичето от съседната къща - Изабел, за да издаде своята първа стихосбирка. И така, ден след ден, човек по човек, цялото село оживявало. Лютиброд станало много по-сплотено място. Жителите започнали да се събират всяка неделя, за да мислят как могат да подобрят родното си място, да привлекат туристи, да си създадат нови забавления.
На 14-ти септември леля Марѝ затворила очите си за последно, спокойна, че е споделила, каквото си е мислела, че е прегърнала всеки и раздавала обичта си. На погребението ѝ дошло цялото село. От една страна, вдъхновени от случилото им се през последните седмици, от друга страна, леко натъжени и губещи надежда. Панчо също бил там, осъзнавайки, че с тъгата си няма да допринесе с нищо, той извадил от джоба си писмо от Марѝ, на което пишело:
“Всичко зависи от нас, от теб. На мен ми отне 80 години да го разбера, но имах 2 месеца, в които с искреността, сърдечността и любовта си, вдъхновявах и ти сам виждаш, че вече селото не е същото. Надявам се ти да имаш повече време, Панчо. Знам, че можеш помагаш. Не заради мен, не заради себе си, а заради другите.”
Той прибрал писмото прилежно с усмивка и прошепнал шеговито - “Ах, Марѝ, Марѝ, защо не те заговорих преди 20 години?”
Селото на следващия ден отново се събудило, а мисията на Марѝ продължила своя път чрез делата на Панчо:
- Наистина ли ще ми помогнеш да се науча да шофирам? Баща ми ми каза, че няма време да се занимава с мен.
- Благодаря ти. Тъкмо се чудех дали да продължавам да се занимавам с музика.
- Ще запомня думите ти, че “този, който носи потенциал в себе си, никога не е беден”.
- Да, аз съм си виновна. И аз не искам повече да бъда жертва.
- Трябваше ми малко смелост да напусна работата, която мразех. Благодаря ти, че ми я даде.
- И на мен ми е омръзнало да си говоря за времето. Какъв мечтаеше да станеш като малък?
- Благодаря ти много. Имах нужда да чуя, че всичко ще бъде наред.
Панчо умира 3 години по-късно. За това време той споделя, че това са най-хубавите години в живота му. Преоткрива зрялата любов в лицето на съседката Вили, започва отново приятелството си от детството с Петър, Илия и Димитър, с които подновяват народното читалище “Колката”. Започва и да се занимава с грънчарство, за да продава керамичните съдове, а събраните пари дарява за социалния патронаж в селото.
Розмари научава и други съседки как да направят дворовете си по-красиви. Децата на семейство Петкови заминават за София и започват свой успешен бизнес. Изабел вече е популярна поетеса и печели десетки награди с дебютната си книга. Децата на семейство Иванови отварят галерия в селото и стотици хора прииждат, за да се докоснат до изкуството им. А на гроба на Панчо и Марѝ винаги има цветя. Истината и вдъхновението продължавали да се предават, а думите от получените писма, били все по-въздействащи.
Край.
---
Благодарим ти, че изчете тази приказка до край. Благодарим ти, че ни намери. Влез в ролята на Панчо и предай доброто нататък, защото то става все по-голямо, само когато даваме. Ако 72-ма души направят добро и заръчат на поне още толкова да предадат нататък, вдъхновението може да достигне наистина чак до село Лютиброд.
