Първият рожден ден на Компоти - кампанията "Писмо в буркан"

Първият рожден ден на Компоти - кампанията "Писмо в буркан"

По случай рождения ни ден, заменихме първоначалната ни идея за парти, с кампанията "Писмо в буркан". Поставихме буркани на 72 локации из центъра на София, в които се криеха авторки писма за истината. С тях искахме да подбудим откривателския елемент у хората, романтична нотка и да подтикнем нуждата им да правят добро и да споделят истината. За всички, които искаха да прочетат, но не откриха писмото из старите улички на София, го публикуваме тук. И за вас важи предизвикателството. 


Здравей, скъпи читателю,


Сигурно се чудиш защо намираш това писмо в буркан, ей така оставено в града. Причината е, че си един от 72-мата специални човека, които са пуснали “духа от буркана”. Няма да ти изпълняваме 3 желания, но пък ще ти разкажем една приказка за истината. 


--- 

Имало едно време един възрастен и много сърдечен пощальон на име - Панчо. Той разнасял всеки ден писмата на жителите на село Лютиброд. Винаги усмихнат им ги подавал, а пък те не винаги му отвръщали със същото. Особено, когато завирала, я някоя супа, я някакъв скандал. Панчо никога не проумявал защо хората понякога били толкова кисели, лицемерно любезни, все недоволни, като си имали къщи, семейства и храна на масата. Имало кой да ги обича, нали това е най-важното? 

Той бродил по улиците вече 20 години, предавайки любовни истории, картички за рожден ден, бележки за колети от близките в чужбина и какво ли още не. Почти нищо не получавал насреща, клетият старец, че даже и една усмивка. Затова не приказвал много. Другите все искали да си говорят как е било в миналото, какво е времето, за политика, за проблеми. А той мечтаел да се вгледат в себе си, да дълбаят един в друг, да си разказват вдъхновяващи истории, да бъдат една по-голяма личност, когато общуват. Ама, не. Времето, та времето. Слънчево ли е? Ще вали ли? На колко години съм? Какво работя? 

А за какво мечтая? Тишина…

  С годините мълчанието се увеличавало, а с него и недоумението на Панчо защо хората са такива. Все намират оправдания, опитват се да бъдат други, примиряват се с неправдата, харесват си мързеливия живот, консуматорството и все бягат от щастието. 

Един слънчев юлски ден, започнал, както всички останали, Панчо звъннал на звънеца на съседката Марѝ - възрастна женица, на около 80 години, която живеела сама от близо 16 години, мълчалива, скромна, тиха и завидно мъдра. Тя отворила с грейнали очи, сякаш го е чакала цяла година:

  -   Добро утро, Панчо! Как се чувстваш днес? 
Той се изненадал, защото никой никога не му беше задавал така този въпрос, сякаш наистина иска да узнае как се чувства. 
-   Бих ти казал, че съм добре, Мари. Но всъщност се чувствам все по-самотно с годините. А ти как се чувстваш? 
-   Разбирам много добре какво изпитваш. Аз съм по-добре от всякога. Цял живот бях мълчалива, свенлива, избягвах да говоря с хората. Точно като теб. Искреността в мен винаги напираше да излезе, но все се страхувах, че другите няма да я разберат, затова предпочитах да не казвам нищо. Преди 2 дни ми казаха, че съм много болна и ми остават най-много 3 месеца живот. Тогава се замислих, че ако си бях отишла внезапно, всички истини, които живеят в душата ми, ще си отидат заедно с мен. И реших да кажа на всеки, който живее в нашето село, безбройните хубави неща, които забелязвам, че всеки прави ежедневно. За всички моменти и ситуации, които съм премълчала, а не е трябвало. Защото, Панчо, ние не си споделяме достатъчно хубавите неща, истините. Твърде често се критикуваме безпочвено, не си помагаме достатъчно. А той животът е да даваш, без да очакваш нищо в замяна. 

Та, започвам от теб, Панчо - Благодаря за всички писма от децата ми, които ми донесе. Благодаря ти, че преди 16 години, когато почина съпругът ми, ми подари онези минзухари и за лалетата на 8-ми март, и за всяка една усмивка, сигурно са вече хиляди. Аз помня всяка една от тях и често те са ми оправяли деня, защото са били единствените, които съм получавала. Мисля, че си много умен и добър човек, на който му трябва просто малко повече смелост. Ако работата, темите, за които си говорят хората, безсмислието в ежедневието, те дразнят, промени ги. Отиди и говори с хората за смисъла на живота. Те говорят за времето, защото никой не говори с тях за живота и мечтите им. Освен писмо и усмивка, дай им и малко надежда. Ти го можеш, Панчо. И никога не е късно. 

Очите на Панчо, грейнали като факли, изпълнени с надежда и той слушал с таква наслада и възхищение думите на Марѝ, че пуснал писмата на близката маса и я прегърнал силно. Това била първата им, но не и последната, прегръдка. 

Панчо наблюдавал в следващите 2 месеца как Марѝ си говорила с всички, те я прегръщали, лицата им грейвали в усмивки, ходели ѝ на гости. А тя изглеждала по-щастлива и жива отвсякога.

На семейство Петкови тя споделила, че имат много умни и талантливи деца. Запалила по градинарството съседката Розмари. Рисувала заедно с децата на семейство Иванови. Дала пари на момичето от съседната къща - Изабел, за да издаде своята първа стихосбирка. И така, ден след ден, човек по човек, цялото село оживявало. Лютиброд станало много по-сплотено място. Жителите започнали да се събират всяка неделя, за да мислят как могат да подобрят родното си място, да привлекат туристи, да си създадат нови забавления.

   На 14-ти септември леля Марѝ затворила очите си за последно, спокойна, че е споделила, каквото си е мислела, че е прегърнала всеки и раздавала обичта си. На погребението ѝ дошло цялото село. От една страна, вдъхновени от случилото им се през последните седмици, от друга страна, леко натъжени и губещи надежда. Панчо също бил там, осъзнавайки, че с тъгата си няма да допринесе с нищо, той извадил от джоба си писмо от Марѝ, на което пишело: 

“Всичко зависи от нас, от теб. На мен ми отне 80 години да го разбера, но имах 2 месеца, в които с искреността, сърдечността и любовта си, вдъхновявах и ти сам виждаш, че вече селото не е същото. Надявам се ти да имаш повече време, Панчо. Знам, че можеш помагаш. Не заради мен, не заради себе си, а заради другите.” 

Той прибрал писмото прилежно с усмивка и прошепнал шеговито - “Ах, Марѝ, Марѝ, защо не те заговорих преди 20 години?”

  Селото на следващия ден отново се събудило, а мисията на Марѝ продължила своя път чрез делата на Панчо:

 -  Наистина ли ще ми помогнеш да се науча да шофирам? Баща ми ми каза, че няма време да се занимава с мен. 
- Благодаря ти. Тъкмо се чудех дали да продължавам да се занимавам с музика. 
- Ще запомня думите ти, че “този, който носи потенциал в себе си, никога не е беден”.
-  Да, аз съм си виновна. И аз не искам повече да бъда жертва. 
- Трябваше ми малко смелост да напусна работата, която мразех. Благодаря ти, че ми я даде. 
- И на мен ми е омръзнало да си говоря за времето. Какъв мечтаеше да станеш като малък?
-  Благодаря ти много. Имах нужда да чуя, че всичко ще бъде наред.

  Панчо умира 3 години по-късно. За това време той споделя, че това са най-хубавите години в живота му. Преоткрива зрялата любов в лицето на съседката Вили, започва отново приятелството си от детството с Петър, Илия и Димитър, с които подновяват народното читалище “Колката”. Започва и да се занимава с грънчарство, за да продава керамичните съдове, а събраните пари дарява за социалния патронаж в селото.

  Розмари научава и други съседки как да направят дворовете си по-красиви. Децата на семейство Петкови заминават за София и започват свой успешен бизнес. Изабел вече е популярна поетеса и печели десетки награди с дебютната си книга. Децата на семейство Иванови отварят галерия в селото и стотици хора прииждат, за да се докоснат до изкуството им. А на гроба на Панчо и Марѝ винаги има цветя. Истината и вдъхновението продължавали да се предават, а думите от получените писма, били все по-въздействащи. 

Край. 

--- 

Благодарим ти, че изчете тази приказка до край. Благодарим ти, че ни намери. Влез в ролята на Панчо и предай доброто нататък, защото то става все по-голямо, само когато даваме. Ако 72-ма души направят добро и заръчат на поне още толкова да предадат нататък, вдъхновението може да достигне наистина чак до село Лютиброд. 

Остави коментар

Моля, имай предвид, че коментарите трябва да бъдат одобрени, преди да бъдат публикувани.

Този сайт е защитен чрез reCAPTCHA и се прилагат Правилата за поверителност и Условията за използване на услугата на Google.